Всеки ден се убеждавам колко много луди хора има в София. И
като казвам луди, имам предвид такива, които би трябвало да са в някой дом за
душевноболни и да бъдат лекувани. Не разбирам как толкова болни хора, загубили
напълно връзка с реалния свят, могат да се разхождат из града съвсем спокойно.
Освен, че са заплаха за себе си, някой могат да станат и заплаха за другите.
Вчера в метрото видях поредния болен човек. Говореше за
война, куршуми, жени останали без мъжете си, държавата и още куп неща, които аз
не можах да свържа в смислен текст. А човека изглеждаше добре, не приличаше на
клошар. Но беше страшно. Винаги ме е било страх от лудите, защото не знам какво
могат да направят. А представете си децата, които ползват градски
транспорт...Мен би ме било страх да ги пускам сами.
Предишната болна жена, която виждах почти всеки ден,
пътувайки за работа, говореше за изкуство, картини, работните й срещи,
пътуванията извън чужбина. Може би интересни неща, които може и да са истина,
но крайно несвързани.
Напълно наясно съм, че има такива хора, с болно съзнание, но
не разбирам как е възможно никой да не прави нищо за тях. Хората отстрани просто стоят и ги гледат,
по-младите им се смеят. Живеем в толкова динамичен и забързан свят, в който все
повече и повече хора не издържат на темпото, на бедността, в която се озовават
в един момент, на безнадеждността и просто изкривяват съзнанието си. Някои дори
стигат и до крайни мерки, като отнемат собствения си живот. Става все по-трудно
за някои да преживяват, да задоволяват основните си нужди от храна, дрехи,
лекарства. И все пак е тъжно, когато видиш, напълно нормален човек, да си
говори сам...още един човек, изгубил себе си.
No comments:
Post a Comment